Стоеше отстрани на кладата и гледаше как я замерват с развалени плодове...хах колко символично,та самата тя беше развален плод,загубил своя истински вкус с времето... Беше уредил да я осъдят за вещерство и магьосничество посредством свои приятели и сега беше неговият миг на отмъщение,на онова сладко отмъщение,което всеки изпитал неимоверна болка иска...По негов сигнал войниците запалиха сламата под краката й,а тълпата започна неистово да крещи обидни думи срещу нея...Въпреки,че беше запушена устата й,се виждаха отчаянието й,болката й,ужасът й.Постепенно пламъците достигнаха плътта й и тя започна да се гърчи неимоверно в пресмъртната си агония...болката беше явно толкова силна,че тя загуби съзнание... Не,тя не можеше толкова леко да се отърве,трябваше да изтърпи пълното унижение и ужас преди да предаде богу дух...Той нареди на един от войниците да забие копие в ръката й,за да я свести по някакъв начин...,но беше всъщност твърде късно...пламъците вече достигаха лицето й,косата й и ги обхванаха...плътта и се разлагаше пред очите му...в какво цвете на злото се беше превърнала тя...и то още отдавна...Постепенно,отвратена от гледката,тълпата се разотиде,а войниците се върнаха на постовете си. Така той остана сам до вече пушещата клада и наблюдаваше останките на злочестата си любов...стоеше и размишляваше...а какво,ако беше сгрешил?Ако беше постъпил егоистично? Усмихна се...същата налудничава усмивка,каквато преследва психично болните хора,просветли лицето му...нямаше значение дали беше прав...той просто го направи!Беше важно да го направи!Остана на мястото си през нощта... На сутринта го откриха самоубил се,лежащ върху останките от обгореното тяло...сякаш го пазеше...за отвъдното...